Слънцето

Слънцето

Рени

Рени от "Общества на абсурда" изглежда малко по-различно от Рени от "Кускута". 
 

Лидия

Лидия е един от водещите персонажи в романа "Общества на абсурда". 
 

За ноевия ковчег в Общества на Абсурда, Хелиана Стоичкова

 Къде сте всички вие, големци, богаташи, мафиоти, управляващи - всички вие, които се мислите за повече от останалите хора. Специално за вас е създаден град убежище, в който ще можете да се спасите докато онези отвън умират. Под топлият приветлив купол ще продължите да живеете каквото и да става отвън. Колко трупове ще прескочи всеки един от вас по пътя си към обетованата земя? Искате ли да я видите?

Там всеки има своя луксозна къщичка с малка зелена градинка отпред, радва се на чист въздух и редовно доставена храна. Осигурени са дори и забавления. Елате, купете си спасение в ноевия ковчег на бъдещето.

Пък после ще видим...

Из Общества на абсурда - Не е било напразно...

Из Общества на Абсурда

"...Той се приближи до релсите и спря на ръба:

- Аз съм до тук. Пътищата ни се разделят.

- За какво говориш!? Трябва да пренастроим кодовете. Лидия каза..

- Лидия това, Лидия онова... Приключих с плановете на Лидия. И ще ти кажа защо. Деня , в който го застрелях... - Рени посочи мястото, където умря двойника му. - В този ден сложих върху себе си огромен товар. Опитах се да те спася, опитах се да играя по правилата. Съгласих се да се подчинявам на системата, на правилата, да играя по правилата, които другите диктуват за да останеш жива, за да възвърна честта си, за да изкупя вината си към тебе...

Тя го гледаше изумена.

- Не съм искала да изкупуваш нищо...– Блъсна го отново.

- Слушай. Чуй ме. Когато моята Джули се пожертва за мен, когато видях тялото й, лицето й в локвата... Това беше моята локва на срама. Единственото нещо, което обичах ми бе отнето. И аз... Аз се заклех, че няма да допусна да загинеш и ти. Защото само ти ми остана. Дойдох и направих каквото трябваше за да ви оставят. За да не се доближават до вас. И ето толкова години ти си жива. Но това, което ти направи онази вечер ме подкоси. Като чух вика ти разбрах, че аз ти взех повече от това, което те могат да ти вземат. Драскаше по земята с пръсти... Никога няма да го забравя. Не е минал ден да не виждам лицето ти изкривено от страданието. И тази вина ме изяжда отвътре години наред. Години наред се крия от себе си и изпълнявам заповеди за да оправдая действията си. Не мога повече да нося тази вина, Джули.

Тя го блъсна в гърдите:

- За какво говориш, подяволите! Какво ти става!?

- Аз не съм твоят мъж. И ти не си моята жена. Моята жена се пожертва за мен преди 13 години. И всичко, което съм направил бе за да защитя малкото, което е останало от нея...

- Глупак! Трябваше да ги оставиш да дойдат. Трябваше да ни оставиш да се оправяме сами!

- Щяха да ви убият и двамата.

- Не! Ти си виновен за всичко! Ти ми взе всичко!

- Да. - Отвърна й той и после изкрещя в лицето й - Да! Аз ти взех всичко! И приключих с тази вина! Край! Обичам те, но ти не си тя...

- Мразя те! - Тя го блъсна отново и той отстъпи назад.

- Мрази ме колкото искаш. Доброто момче го няма. Край! Мъртъв е! Разиграват ме като маймуна години наред! Направиха ме на глупак! И аз все чакам. Чакам за да се наредят добре нещата и за двама ни. Няма да се наредят добре! Всички ще умрем! Но, кълна се, този път ще съжаляват..."

 

Из Общества на Абсурда - Клуб Фантазия

 Из Общества на Абсурда

"...Предадоха исканията си на представител на Комитета и зачакаха.

           Самолетите започнаха да пускат капсулите малко след четири часа следобед в събота. Но това не бяха обикновени капсули. Те паднаха на земята  с малки ведри парашутчета и много хора решиха, че са бомби и се изпокриха по мазета и тайници.

- Бомби! Пуснаха ни бомби! Очаквайте детонацията.

Голяма част побягнаха към покрайнините на града в търсене на максималната дистанция. Някои тръгнаха пеша, а други успяха да намерят превозни средства. Към шест часа следобед капсулите  издадоха странно пиукане и няколкото души, които бяха останали за да видят какво ще стане осъзнаха, че каквото и да ставаше то скоро щеше да приключи. Някои дори не намериха смисъл да бягат.

Към осем вечерта, когато нощта започна да се спуска града беше вече пуст и всеки от неговото скривалище очакваше момента, в който ще настъпи краят. Те не знаеха какво ще стане. Повечето предполагаха, че са бомби и преръщаха децата си и се опитваха да ги успокоят. Група смелчаци излезе с решение да натоварят капсулите на коли и да ги изнесат от града. Може би наистина бяха бомби, които можеха да се детонират далече от хората. Те излязоха на улицата и се ослушаха. Беше гробна тишийна. В девет без петнайсет капсулите бяха напълно конфигурирани с координатите на цялата зона и щракнаха за последен път като се отвориха. От тях излязоха черни облаци като малки мушички, които зажужаха по един нехарактерен за живата природа начин.

Няколкото смелчаци, които бяха излезли на улицата с идеята да товарят капсулите се спряха и се заслушаха в жуженето. Чуваше се от всички посоки. Оромни рояци от бззззз смразяваха кръвта със своите вълнообразни движения. Смелчаците се огледаха и като чуха, че звука се приближава загледаха се към пряката, от която идваше.

Зад ръба на сградата се чуваше как жуженето повибрирва от докосването до улицата и до сградите. Като в ужасяващ сън пред очите им се появи някакъв черен вятър, който се носеше плавно и вълнообразно опипваше всичко по пътя си. Не бързаше за никъде.

Те се скриха навътре, но един остана прав в очакване вятъра да се приближи за да види какво представлява. Жуженето стана натрапливо и неприятно и в метрите, които оставаха между него и това черно пипало очите му се разшириха. Успя да види хилядите милиарди точици, които съставляваха това нещо. Като нано частици, които се реят свободно във въздуха. Той протегна ръка да ги докосне и....

Виковете му се чуха проглушителни и вледеняващи. Вятъра го обгърна, завъртя се около него и за мигове го разфасова на толкова малки парченца, че водата падна от тялото му на земята, а останалото се разпраши и полетя нанякъде.

- Дано не влезе навътре... Даноо... А.... - Изкрещя един от другите, който успя да затвори вратата навреме и слухтеше от вътрешната страна какво става отвън. През процепите на малки отвори това нещо, тези неща започна да се просмукват вътре и той се обърна и побягна към мазетата.

- Бягайте. Крийте се... - Вятъра го настигна на стъпалата и го погълна толкова бързо, че повече не успя да каже.

Виковете на хората се чуваха от целия град. Един по един, помещение по помещение, ъгълче по ъгълче и тайник по тайник. Те бяха изметени от лицето на земята.

Мишел и Големия стояха в едно мазе някъде в другия край на града и слушаха писъците на хората. Постепенно жуженето започна да ги доближава. Другите в помещението затаиха дъх с надеждата, че ще ги подмине, а Мишел се сгуши в Големия:

- Прегърни ме...

През процепа под вратата черният вятър нахлу в стаята и докато другите викаха, а после пищяха той я стисна силно в ръцете си. Това беше краят на една епоха. И тя се разтопи във въздуха и се разнесе като прах така както се появи от нищото..."

 

Трилогията " Общества на абсурда" кога ще бъде издадена?

 Въпрос към трилогията "Войната на гъбите"

Трилогията " Общества на абсурда" кога ще бъде издадена и колко ще струва пакетът с трите части? Много ми харесва стилът Ви!

Трилогията в интерес на истината върви много бавно. Пиша я вече трета година и въпреки, че е готова в съзнанието ми аз постоянно отделям кои неща да останат з ада бъда динамична и интересна мъпреки семплата фабула. Аз така я наричам "една семпла фабула", която може да бъде събрана в един къс разказ, но зад нея и около нея има толкова много неща, които са интересни като снимки и гледна точка, че наратива не спира да се запълва с идеи как да бъде представена. Първа част "Общества на абсурда" излезе от печат, втора част е готова и скоро започвам трета част "Кускута". Защото ако първите две части наблегнаха на аномалиите, трета част ще наблегне на обясненията. Това прави наратива доста причудлив и въпреки, че на някои места хвърля четящият в пълна неизвестност за какво става въпрос, накрая става ясно кой е врага и какви са причините за случващото се. 

Аз напоследък открих някои интересни материали по отношение на трансхуманизма и с удоволствие споделям, че онази част от книгата, която се занимава с тази тема е доста по-категорична в съждението си. На практика изводите са извлечени от идеи, които могат да бъдат определени като тнасхуманистични. Едните персонажи ги определят като дълбоко погрешни, докато другите персонажи се опитват да обяснят, че след намесването на един силен актант някои процеси трябва да се извървят и до някаква степен този ход на събитията вече е бил предопределен от самата конюнктура. Специално през различни персонажи показвам до каква степен тази идея звучи противоестествена и се надявам това да се усети. През други образи я актуализирам като естествена част от еволюцията не защото го искаме, а защото сблъсъците в танца на силите естествено води до появяването на аномалии, до появяването на преходни периоди и като резултат на рекапитулации и еволюционни крачки напред в някакви посоки. Тоест нито осъдително нито защитаващо идеята. И понеже специално място отделям за обяснение на това защо и как се случват нещата като контрапункт съм поставила изващенията. Те демонстрират обратната страна на монетата. Да, добре, еволюция. Но на каква цена?

Така, че скоро започвам трета книга "Кускута" и след това ще отделя малко време на няколко реалии, които предизвикват особен интерес. Тях ще ги коментирам не толкова от  гледна точка на крайния резултат, но по повод на самите аномалии и трансформации. Защото те са по-интересни от крайният резултат. Тази поредица ми отне много време, но за да мога да продължа нататък ми се иска да я завърша и да запона нещо изцяло ново.

Роман дистопия, Общества на абсурда