Из Общества на Абсурда
"...Предадоха исканията си на представител на Комитета и зачакаха.
Самолетите започнаха да пускат капсулите малко след четири часа следобед в събота. Но това не бяха обикновени капсули. Те паднаха на земята с малки ведри парашутчета и много хора решиха, че са бомби и се изпокриха по мазета и тайници.
- Бомби! Пуснаха ни бомби! Очаквайте детонацията.
Голяма част побягнаха към покрайнините на града в търсене на максималната дистанция. Някои тръгнаха пеша, а други успяха да намерят превозни средства. Към шест часа следобед капсулите издадоха странно пиукане и няколкото души, които бяха останали за да видят какво ще стане осъзнаха, че каквото и да ставаше то скоро щеше да приключи. Някои дори не намериха смисъл да бягат.
Към осем вечерта, когато нощта започна да се спуска града беше вече пуст и всеки от неговото скривалище очакваше момента, в който ще настъпи краят. Те не знаеха какво ще стане. Повечето предполагаха, че са бомби и преръщаха децата си и се опитваха да ги успокоят. Група смелчаци излезе с решение да натоварят капсулите на коли и да ги изнесат от града. Може би наистина бяха бомби, които можеха да се детонират далече от хората. Те излязоха на улицата и се ослушаха. Беше гробна тишийна. В девет без петнайсет капсулите бяха напълно конфигурирани с координатите на цялата зона и щракнаха за последен път като се отвориха. От тях излязоха черни облаци като малки мушички, които зажужаха по един нехарактерен за живата природа начин.
Няколкото смелчаци, които бяха излезли на улицата с идеята да товарят капсулите се спряха и се заслушаха в жуженето. Чуваше се от всички посоки. Оромни рояци от бззззз смразяваха кръвта със своите вълнообразни движения. Смелчаците се огледаха и като чуха, че звука се приближава загледаха се към пряката, от която идваше.
Зад ръба на сградата се чуваше как жуженето повибрирва от докосването до улицата и до сградите. Като в ужасяващ сън пред очите им се появи някакъв черен вятър, който се носеше плавно и вълнообразно опипваше всичко по пътя си. Не бързаше за никъде.
Те се скриха навътре, но един остана прав в очакване вятъра да се приближи за да види какво представлява. Жуженето стана натрапливо и неприятно и в метрите, които оставаха между него и това черно пипало очите му се разшириха. Успя да види хилядите милиарди точици, които съставляваха това нещо. Като нано частици, които се реят свободно във въздуха. Той протегна ръка да ги докосне и....
Виковете му се чуха проглушителни и вледеняващи. Вятъра го обгърна, завъртя се около него и за мигове го разфасова на толкова малки парченца, че водата падна от тялото му на земята, а останалото се разпраши и полетя нанякъде.
- Дано не влезе навътре... Даноо... А.... - Изкрещя един от другите, който успя да затвори вратата навреме и слухтеше от вътрешната страна какво става отвън. През процепите на малки отвори това нещо, тези неща започна да се просмукват вътре и той се обърна и побягна към мазетата.
- Бягайте. Крийте се... - Вятъра го настигна на стъпалата и го погълна толкова бързо, че повече не успя да каже.
Виковете на хората се чуваха от целия град. Един по един, помещение по помещение, ъгълче по ъгълче и тайник по тайник. Те бяха изметени от лицето на земята.
Мишел и Големия стояха в едно мазе някъде в другия край на града и слушаха писъците на хората. Постепенно жуженето започна да ги доближава. Другите в помещението затаиха дъх с надеждата, че ще ги подмине, а Мишел се сгуши в Големия:
- Прегърни ме...
През процепа под вратата черният вятър нахлу в стаята и докато другите викаха, а после пищяха той я стисна силно в ръцете си. Това беше краят на една епоха. И тя се разтопи във въздуха и се разнесе като прах така както се появи от нищото..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар